Снощи имахме тежък разговор с жена ми... Най-после, след повече от една година на изчакване, увъртане и лъжи, както и две години от началото на връзката й с другия, тя смутолеви нещо като: „Може би е добре да се разделим временно, за да разберем дали ще си липсваме...” Съгласих се. Не защото исках да се разделим, а защото, когато обичаш някого си длъжен да го освободиш. Така се прави:) Знаех, че връзката й с другия мъж не беше спирала нито за секунда, така че накрая се предадох. Просто се почувствах ужасно уморен от всичко това - искаше ми да става каквото и да е друго, само не и да продължавам да чакам. Исках да освободя и нея от задължението да продължава да ме лъже, за да гради имидж на „добро момиче”. Само аз знаех, че не е такава, така че с махането ми, тя отново ще бъде чиста. Признавам, че получавайки присъдата, в началото хич не ми стана по-леко. Опитах да се държа „мъжки” за пред нея, но после ревах насаме като ученичка. Плаках отчасти за нея, но много повече за дъщеричката си, която вече щях да виждам само от време навреме. Явно много съм грешил, за да бъда наказан сега така... Лесно е да се правиш на непукист, на „Е к’во толкова? Ще я виждаш често – винаги, когато искаш”, ако не трябва ТИ да си тръгнеш. Как се обяснява на малко дете, че не ти си абдикирал от връзката с майка му, без да опетниш името на майка му? Как се градят после пълноценни отношения с дъщеря, която те гледа с обвиняващия поглед – „та нали ти ни напусна тате”?

Най-странното е, че след като най-сетне жена ми взе решение, започнах да я уважавам повече като човек. Чували сте за онези затворници, които с години чакат присъдата си, нали? Всички те казват, че очакването ги убива. ТОЧНО така се чувствах и аз до снощи. Сега вече знам каква е присъдата ми и знам кога ще бъде изпълнена. За мен вече беше изгубило значение каква ще е присъдата, исках просто да я получа. Това е огромно облекчение, независимо от всичко. Сега уважавам жена си повече, защото най-после беше ЧЕСТНА с мен. За първи път от две години! На ВСЕКИГО може да се случи да сгреши, но не всеки постъпва честно след това.

Днес говорих с една приятелка и тя ми каза: „Утре е Коледа. Не си позволявай да мислиш, че това е последната ви Коледа заедно като семейство, не мисли за Нова година като за последната такава! Просто не мисли! Нищо страшно не се е случило, всичко ще се оправи! Не си загубил дъщеря си, тя винаги ще е до теб.”

В същото време аз си мислех: „Как точно, с какви думи ще кажа на дъщеря ми, че я напускам?! Как ще успея да не се разплача? Защо е моя отговорността да я гледам в очите и да я лъжа? Защо майка й ще стои зад нея, държейки я в обятията си, докато аз й казвам, че искам да я изоставя?! Що за извратено общество иска това от мен?! Защо бащите никога нямат чувства? Това ли е да си мъж?”