Днес гледах филма „Up in the air” с Джордж Клуни. Имаше някои интересни идеи от филма, които те карат да се замислиш... ОК, кажи ми колко тежи Животът ти? Ще попиташ „за какво говориш, как може Животът да тежи нещо”? Добре... представи си за секунда, че носиш раница. Можеш ли? Искам да почувстваш презрамките й на раменете си. Усети ли ги? Те са там. Сега искам да започнеш да пълниш раницата с всички предмети, които имаш в Живота си. Започни с малките неща, тези по рафтовете и чекмеджетата... дрънкулките, колекции от обувки, бижута, дрехи, чанти, колани, шалове, бельо. Почувствай тежестта на това, което слагаш... Започни да прибавяш по-големи неща - уреди, лампи, телевизорът, печката, хладилникът… Раницата ще започне да става все по-тежка. Идва диванът, леглото, кухненската маса, шкафът в спалнята. Натъпчи всичко вътре. Сложи вътре и колата. Домът. И той. Всичко, което купуваш с мисълта „трябва ми”, „искам го”, „кара ме да се чувствам добре”. Натъпчи всичко това в раницата...

Сега се опитай да вървиш. Доста е трудно, нали? Усещаш ли как презрамките се впиват в раменете? Това е, което си причиняваме ежедневно. Претоварваме се, докато вече не можем дори да помръднем. И при това грижливо продължаваме да пъхаме в раницата още и още неща. Докато накрая се окаже, че сме така безнадеждно закачени за тази „доброволна” котва, че няма мърдане. Свикваме с нея и търсим опората й. Когато и да ни „потрябва” нещо, то е на удобно място на гърба ни. Като къщурката на охлюва. Без нея се чувстваме загубени и реещи се в океана на Живота без цел и посока. В някакъв момент се оказва дори че живеем, за да направим котвата по-голяма и „по-сигурна”. Искаме заради самото искане, искаме всичко. И то постоянно и по много.

Сега си представи, че подпалваш тази огромна раница. Какво искаш да извадиш от нея преди да е изгоряло? Колата? Късно е – резервоарът гръмна:) Леглото? Кое от всички? Телевизорът? Гледаш ли още? Снимките? Снимките са за хора, които не могат да помнят хубавите моменти. Пий малко гинко билоба и остави снимките да изгорят. Има ли въобще нещо за вадене? Всъщност, защо да не оставиш всичко да изгори? Представи си утре да вървиш без нищо! Ободряващо е, нали? Нямаш НИЩО на гърба си! Направо летиш.

Сега си представи, че имаш нова раница. Но този път я напълни с хора. Започни със случайните познати, хората от фитнеса или магазина. Добави приятелите на приятелите, колегите. Пъхни братовчедите, лелите, чичовците, След това идват хората, на които доверяваш най-интимните си тайни. Брат, сестра, родители... и накрая - съпруг, съпруга, гадже, любовник, любовница. Дете! Сложи ги в раницата. Споко, няма да я подпалваме:) Почувствай тежестта на раницата. Несъмнено, връзките са най-тежкото нещо в Живота ни. Усещаш ли презрамките, които се врязват в раменете ти? Вените ти изскачат от напрежението да я носиш. Всички тези договорки, спорове, тайни, компромиси, ядове, неосъществени мечти...

Нужно ли е да носим целия този товар? Защо просто не оставим раницата на земята? Защо си причиняваме това? Какво ни мотивира да го правим цял Живот? Страх от самота, любов, навик? Защо толкова много искаме, когато се прибираме вечер в къщи да ни посрещне любимо лице, усмивка, детски смях? Защо? Ако е любов, защо тайно правим неща срещу нея? Ако е навик, защо не можем да се отървем от него като от цигарите? Ако е страх от самота, защо не заместим човека с куче например? Защо не можем да оставим и тази раница с лекотата, с която зарязахме първата? Искаме да знаем, че сме нужни някому? Това ли е? Искаме да имаме компания? И да, разбира се, искаме да имаме с кого да се караме:))) Детето!? Нямам идея къде да го сложа него. То е отделна категория. Искаш да си с него, до него, заради него... Трудно е.

Без какво не можеш наистина? Какво те закотвя? За каква котва мечтаеш?