Home Матрицата Обич и светът на границите
Обич и светът на границите
Написано от Елена Шахънска   

Обич и светът на границитеЕдно време съществувало само едно същество. Казваме същество, за да можем да го обясним. Иначе то било и същество, и несъщество, че и пространството между тях. С една дума – било Всичко. Но това всичко нямало граници помежду си и всичко, което съдържало било слято. Всичко било Едно. И то било един безкраен процес. Процес, който вибрирал непрестанно в Обич, сякаш дишал. И за да има някакво име това вибриращо Всичко-Едно, ще го наричаме просто Обич, но не за да го ограничаваме в лимитирани човешки понятия, а за да го назовем в смисъл, близък до истинния му.

 

Та, едно време всичко, което същестувало било Обич. Съществото Обич съдържало в себе си всичко, което може да роди човешкото въображение, а и това, което не може. То съдържало всички варианти, които можели и не можели да се случат в света, всички създадени и несъздадени вселени и космоси с цялото им разнообразие, с една дума, всичко. И както казахме, то нямало никакви граници помежду си. Едно хармонично цяло.

Живеело си Обич със себе си т.е. с Всичкото, което носи, но някак не можело да го познае в движение, защото то не било отделно от него, не можело да го осъзнае. Всичкото и Обич били Едно. Това било като да затвориш очи и да слушаш песен с толкова чувство, че в един момент да се слееш с нея. И вече да не правиш разлика между теб и песента, да загубиш представа къде свършва тя и къде започваш ти. А Обич носело в себе си всички песни и всички вселени. То и те не били отделни. Но как може песента да осъзнае чувствата, които носи? Как може сладоледът да изпита сладостта си? Другите казват, че е вкусен, че съдържа мляко и захар, но какво е преживяването да вкусиш от себе си, да се самопознаеш? Как е възможно това? Единствено като се отделиш от себе си и се погледнеш отстрани. И от колкото повече страни и гледни точки се гледаш, толкова повече стойност и различни свои характеристики виждаш. И на Обич му хрумнала гениалната идея да раздели всичко, което носи в себе си на части, за да го разгледа от всички посоки, взаимодействайки си с него по всякакъв начин, в милиардите възможности. Така можел хем да вижда части от себе си, делейки се, хем да осъзнава части от цялото, обединявайки се. И колкото повече се отдалечавало от себе си, деляло се и си взаимодействало, толкова по-силно след това се приближавало към себе си, събирайки се в различни варианти, от които поглеждало на себе си и се възхищавало на съвършенството и величието си. А вариантите да осъзнае себе си били безброй.

 

И Обич се въплътило в свят на граници – там, където всяко нещо носело свое име и форма, било отделено с плътна обвивка или по-малко плътно название, имало си очертания на индивидуалност, било поставено в отрязък от време, което да давало живот на тази индивидуалност, и ограничено пространство, докъдето можело да достига с материалната си обвивка. Разполагало и с границите «памет» и «ум», благодарение на които побирало отрязъците си от опит и дори използвало език, който, само назовавайки нещата, като с магическа пръчка ги отделял едно от друго. Всъщност Обич сътворило на бял свят света на границите именно изричайки го. Само една дума и той бил вече отделен. Светът на границите бил един добър начин Обич да се раздели на части, за да осъзнае себе си. Обич знаело, че колкото по-тесни били границите, толкова по-ярки емоции щяло да преживява, защото самите емоции били граница. А пък започнело ли да осъзнава и премахва границите, щяло да надскача емоциите и да се потапя в по-висше ниво на преживявания, зървайки все по-истинския си облик. Защото целта му била именно да преживява, да осъзнава себе си. А за да се случи това, трябвало да забрави истинската си същност, която била безгранична, за да не му влияе този факт. За да е истинско, се налагало да не помни, че съдържа всичко в себе си.

 

Не било задължително да му е трудно. Всъщност то избирало. Можело много да се замотае. Но знаело, че винаги ще е в безопасност – все пак всичко, което съществувало и от което се пораждало било обич. Обич било мощната двигателна сила, която от своята дълбочина вдъхвала живот на всичко, дори и на този свят на граници, който същестувал на повърхността. Така че, каквото и лошо да му се случело, превъплъщавайки се в тяло, в крайна сметка щяло да се завърне към себе си рано или късно. Защото тялото било само на повърхността. В дълбочината си било съставено от фини вибрации на обич. Фините вибрации временно можели да бъдат заглушени от грубите, но това не отменяло факта, че ги съставлявали. Всичко, което действало на повърхността – добро или лошо, влияело само на повърхността. Но ако се гмурнеш в дълбочина, имаш шанса да разплискаш сиянието на обич и на повърхността, и да заживееш по-добре. Въпреки че «добро» и «лошо» били само гранични понятия, повърхностни. «Рано» и «късно» - също. Безграничният свят вибрирал в Обич тук и сега, винаги. Целият свят на граници трябвало само да си спомни това, да го осъзнае.

 

И Обич се материализирало като Човек. Човекът не помнел откъде произлиза. Ако имал някаква информация, то тя била от други човеци, които опитвали да възстановят спомените си, но в момента, в който им придавали значение, обличайки ги в думи т.е. граници, безграничността на истинската им същност се изкривявала. И така от дума на дума, от уста на уста, спомените се съвсем избледнявали в ограничени повтарящи се послания, докато съвсем не объркали нашия човек и той решил, че единственото стабилно нещо, за което можел да се хване в неговия свят били именно границите на повърхността. И започнал да вярва в тях. Всичко, което можел да пипне, му изглеждало много по-реално от неясните очертания на истинската му същност. И в търсене на покой и радост, на нещо, в което може да вярва, той поставил граница между истинската си същност и материалното, с което се идентифицирал. Започнал да се стреми към истинската си същност, отделяйки я от себе си. А това естествено го карало да страда. Но той не съзнавал, че сбъркал уравнението още определяйки го, и продължавал, и продължавал да се опитва да го реши. Човекът издигал още и още граници, в търсене на тази, която най-накрая ще го направи щастлив. И временно получавал някаква положителна емоция, но самата емоция била граница, затворена в друга – тази на времето.

 

Но човекът мислел, че неговите емоции, това е той самият. Неговият ум – това е той. Тялото му – също. И така си създал едно второ Аз, което не било неговата истинска същност, но му помагало да се ориентира в границите и го движело все по-напред към всяка следваща граница – Егото. А егото не знаело, че мислите били породени, за да сложат рамки на предметите и понятията, за да могат да ги осъзнаят, да ги отделят едно от друго, за да ги преживеят. Егото изграждало своята индивидуалност на базата на паметта си – всичко, което си спомняло в отрязъка от време от раждането си досега било то и се борило да защити себе си. На човека му се струвало странно, че не помни нищо от преди раждането си, но не поставял под въпрос границите, защото новороденото му его започвало да се бунтува и да му навява страх. Човекът започнал да се страхува да не загуби идентичността си – мислите си, емоциите си, тялото си, паметта си. Бил забравил, че няма какво да губи, защото истинската му същност е в него завинаги. Но понеже се идентифицирал с временни неща, неща, съществуващи само в света на границите, той не знаел това. Налагало се да защитава границите на своята измислена личност.

 

И не бил единственият. Всички човеци правели това вкупом и се учели един от друг. Всички се страхували, че ако бутнат границите си, нищо няма да остане от тях. И били прави, но само в известен смисъл. Учените били открили вече, че всичко в дълбочината си под атома и кванта било съставено от Нищо. Но това нищо не било точно нищо, защото съдържало всичко в себе си и можело във всеки момент да го роди, и то с обич. Това обаче човеците не можели да проумеят, дори и учените, защото в грубата материална действителност, където били потопени, се виждало съвсем друго. И още повече издигали границите си. И само човеците с дълги бели бради се били сетили да наблюдават границите безпристрастно, вместо да издигат нови и да се блъскат в тях с всичките си емоции. Само те знаели, че всичко на повърхността, каквото и да е то, в дълбочина е направено от обич. Че всяко нещо има мястото си, щом е създадено. Че всичко е такова, каквото трябва да бъде. Те били единствените, които не се страхували.

 

А страхът пазел материалния свят – този, в който човеците вярвали и приемали за реален. Страхът бил творение на егото, чийто живот пазел. Той бил всъщност фантазия на ума. Но човекът, избрал да служи на това, което може да пипне, нямало как да разбере това, защото колкото и да си блъскал главата и умен да бил, стигал най-далече до границите на всичко. Не можел да ги прескочи с ума, защото и той бил граница. Трябвало му друго нещо – обич. Но понеже Обич било се разделило и пресътворило, за да се осъзнае, имало нужда и от страх, и от всичко създадено, за да има избор човекът как да изживява живота си, за да познава всички възможности на света.

 

Тези два свята съществували паралелно - светът на сътворяващата енергия, наречена Обич и този на нейното творение, наречено Живот. Животът бил създаден от Обич, за да се осъзнава. Обич всъщност не създавало нищо, то просто дишало и вдишвайки поемало целия свят, Всичкото-Едно в себе си, а издишвайки се осъзнавало чрез него навън. Вдишвало и потапяйки се все по-навътре в себе си, все по-реално усещало дълбочината си, нищото, а издишвайки, този потенциал се реализирал, материализирайки се на повърхността, за да бъде видим, отделен, годен за осъзнаване. Но колкото по-твърда била тази повърхност, толкова по-ефимерна била.

 

В този парадокс бил изгубен Човекът и не можел да се намери за добро. Все пак Обич искало да се раздели, за да се събере, да си сложи граници, за да ги премахне. Само така осъзнаването било налице. И колкото по-парадоксално било, толкова повече граници имало за преживяване и премахване, толкова по-силни усещания на себе си имало. Всичко в човека го тласкало да се събере. Но понеже бил забравил кой е, се опитвал да го направи съвсем по човешки начин, с всички наръчни средства. Вместо да ползва най-мощната двигателна сила, от която бил съставен – Обич, той измислил егото, за да му дава някакъв прилив на сили, макар и временен, и с неясни последици. Той се борел със страха, не замествайки го с обич, а създавайки още страх. Избягвал страданието, не премахвайки границите, а укрепвайки още по-силно индивидуалността си. Въобще, живеел си той в света на границите, забравил, че има и друг. А в света на границите действали Закони, които уравновесявали нещата. Те били създадени, за да помагат на човека да избягва страданието, ако им служи, но с огрубяването на сетивата си човекът започнал да не долавя финото им звучене и без да иска си причинявал още и още страдание. Винаги можел да се обърне към природата за помощ – тя щяла да му припомни законите. Но той вече така бил се откъснал от нея, че масово я заменял с изкуствено създадени наподобяващи я груби вибрации. Не разбирал, че самият той е материализация на законите и нямало как да се чувства добре, при положение че не е в резонанс със себе си т.е. не служи на законите. А един от тях гласял, че ако изпиташ една емоция, рано или късно ще изпиташ и противоположната й, защото двете противоположности били една и съща енергия, която се привличала и отблъсквала. Друг закон гласял, че каквото направи, каже или помисли някой, след време задължително бере резултатите му. Просто фините енергийни вибрации, които генерирал, били и тези, които и привличал.

 

Всичко обаче било позволено в процеса на себепознанието и осъзнаването, и всеки имал избор да пробва всичко, което иска и да се дели с помощта на граници, докогато пожелае... преди да се събере отново. Всеки имал и шанса един ден да си спомни, че е направен от обич, от потенциал на всички възможности. Трябвало само да премахне границите, вместо да се блъска във всяка и да създава нови. Но това не било лесна работа, защото човекът се бил окопал в толкова граници откакто се бил родил, че било болезнено, мъчно и страшно да ги надскочи. Той огрубявал и огрубявал финото, създавайки още и още граници, че започнал да го умъртвява, без да иска започнал да умъртвява части от себе си. Но понякога животът трябвало да се докосне до смъртта, за да се надскочи. Трябвало стените да започнат да притискат човека до разрушение, за да пожелае да се откаже от всички граници в името на спасението, да започне да служи на Законите за добро, да се отърси от грубите си вибрации и да си наложи да стои в единствения безвремеви участък в света на границите – тук и сега. И тогава имал шанса да надзърне зад границите и да се докосне до финия свят на покоя и радостта, до новите възможности, които можел да създаде. Там нямало нужда от закони, защото законите бил самият Той – Обичта, безграничното Едно, Нищо, създаващо от себе си Всичко, с всяко издишване, и прибирайки се у дома – в неизявеното, с всяко свое вдишване.

 


(Автор: Елена Шахънска, публикувано с разрешение)

 

 

бутон за споделяне

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изневяра.com 2010-2017. Помощ при изневяра, признаци за изневяра, причини за изневярата, даване на втори шанс след изневяра, начини да преодолеем изневярата и отново да заживеем щастливо. Намери Изневяра.com във Фейсбук